Изложбата „Атанас Пацев. Портрети и автопортрети“ е част от програма „Поколения“ на Художествена галерия „Дечко Узунов“, филиал на Софийска градска художествена галерия, която има за цел да популяризира живота, творчеството и преподавателската дейност на Дечко Узунов. През 2026 се навършват 100 години от рождението на Атанас Пацев (1926–1999), който постъпва в Художествената академия през съдбовната есен на 1944 г. в класа на проф. Илия Петров, но избира да учи и се дипломира при проф. Дечко Узунов. По този повод Софийска градска художествена галерия представя експозиция с творби на художника, създадени в периода на 70-те и 80-те години на ХХ век, част от колекцията на галерията.

За Пацев човекът отвъд статива е възможност за единение, или както сам пише: При портретуването даваш и вземаш, разбираш неща от своя модел и от себе си, от онова общо, към което принадлежите. Софийска градска художествена галерия притежава едни от най-значимите негови портрети, които включват: Златю Бояджиев, художника, от когото се е учил; маргинализирани творци като Кирил Петров, Васил Бараков, Петър Младенов; заклеймените за книгата „Люти чушки“ Радой Ралин и Борис Димовски; студенти от Художествената академия, с които взаимно претеглят своите мисли, безпокойства и усещания за света и изкуството.

В експозицията са включени два двойни автопортрета, представящи непрекъснато питащия се и колебаещ се свръхчувствителен дух на художника; той като екстатично рисуващия човек; разтърсвания от съмнения Пацев, споделящ към своя маслен автопортрет:

Бялата е страшна боя. Тя прави цветовете сиви, умъртвява ги, но може да ги обобщи, да ги уплътни. И ето в този портрет с израз на уплаха, с недоверие към себе си, с осъзната немощ, върху издълженото парче платно има нещо цялостно. Той е пак разхвърлян, като всичко у мен. Но тази разхвърляност е с обща тъкан. Една единна разхвърляност. Бежови и зелени, те дават едно отчаяние. Да, има отчаяние. Гледам се и виждам своята слабост. Не мога да се преборя с проблемите на живописта. В цветовете има една белезникавост. Това е моето бяло знаме. Отказал съм се да се напрягам, да се напъвам, да се пъча. Слаб човек и слаб художник. И все пак продължавам да упорствам. Нима мога да се призная за победен. […]

Художникът със силата си се хвърля в широките води на паметта. Гмурка се като плувец и остава вътре като удавник, като жив удавник. Този зелен автопортрет наистина прилича на удавник. Нека бъде удавник. В повечето картини аз се давя и се хващам за сламка. Удавник за сламка. Тук съм само удавник без сламка, дали липсва сламката, или ми липсва желание да се хвана за сламка. Достатъчно е това, че няма сламка и автопортретът е под водата. Под водата, където светлината е пречупена (Дневници. Тетрадка № 11, 13 април 1982).*

* Размисли на художника по повод неговия автопортрет от 1982 г.

В рамките на изложбата може да бъде видян и филм, посветен на творчеството на Атанас Пацев.